СТАЙКО МУРДЖЕВ: „ДА СЕ СДОБРИМ С ТЪМНИНАТА, ЗА ДА ИМА ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА“

Режисьорът на представлението – за Светлината и Тъмнината, за Любовта и Смъртта, и топлата връзка между Шекспир и Яворов. Премиерни дни на новия спектакъл на Сливенския драматичен театър – на 21 и 26 септември

Десетилетие или малко повече след Театралната академия, Стайко Мурджев е на гребена на вълната на общественото одобрение. Смятан за един от най-надеждните млади режисьори на българския театър. Само за 2020-та година, представленията на ученика на Юлия Огнянова и Пламен Марков имат 9 номинации за „Икар“. Спектаклите на Стайко Мурджев се отличават със силни внушения, разтърсват с пречистена експресия и респектират с модерна  естетика. Дали едни ги възприемат априори с възторг, а други предпочитат да се заяждат с напредничавото театрално мислене, така или иначе, те никога не оставят публиката безразлична. Защото театралният разказ в тях се излива на сцената с цялата си вълшебна сила и магическо изкушение. И защото представленията на Стайко Мурджев имат свойството да „хващат за гърлото“.

Още в студентските години, Стайко Мурджев получава Наградата на Театрална Академия за Театрално и филмово изкуство за Най-добър режисьор на випуск 2009-та. Малко по-късно грабва „Икар” за дебют, за режисурата на спектакъла „Пухеният“ от Мартин Макдона. Спектакълът му „Евкус“ в Младежкия театър е отличен с „Аскеер“ 2017 за най-добро представление. Удостоен с Национална грамота от Министерство на културата на Република България, за високи творчески постижения в областта на културата. В сливенския театър постъпва за кратко на щат през 2010 година и прави тук първото си представление на професионална сцена – „Железният светилник – Любовта на Катерина“ по Димитър Талев, което не само се радва на голям интерес. То дава знак, че в българския театър изгрява нова звезда – младият режисьор получава трета награда на Фестивала на камерните форми във Враца. Актьорите от Сливенския театър, работили с него тогава, го чакаха с нетърпение да се завърне. И то се случи тази година, когато директорът на театъра, актрисата Радост Костова покани Стайко Мурджев да направи представление в Сливен. И все пак, защо точно в Сливен, а не 300 км на запад, младият режисьор реши да постави Яворовата лирична драма „В полите на Витоша“? 10 години по-късно започваме разговора за нея в гримьорната на чакащи артисти.

• Да изясним веднага въпроса за избора и мотивацията му. Защо решихте да направите „В полите на Витоша“ в полите на Сливен?
• Защото тук е всъщност моето първо професионално представление. Веднага след дипломния ми спектакъл в Сатирата, тук направихме „Железният светилник“ на Талев. И още тогава усетих тази органична енергия между българската драматургия и драматургията, разказваща за българските парадокси и нрави – и енергията на това място, енергията на Сливен. Получава се някак си една много добра спойка, една много силна синергия между този тип драматургия и енергията на града, така както аз го усещам. Защото усещам града като сърцевината на една родина, която е малко позабравена, родината, за която разказват и двете драматургии – и „Железният светилник“, и „В полите на Витоша“. Аз мисля, че театърът е изкуство на времето и мястото. И всеки един спектакъл се създава за даденото време и даденото място. Винаги, когато трябва да избера драматургия, аз я избирам спрямо мястото. И усещам, че това е добър избор.
• Дали има за Вас значение, че Яворов е пребивавал тук година и половина? Че дори в поезията му има алюзии от преживяното в Сливен? Тук той е полагал клетва като македонски четник, дори неговата племенница и изследователка д-р Ганка Найденова твърди, че много от неговите по-късни образи и поетични метафори са изплували като спомен от „часа на синята мъгла“ под Сините камъни.
• Може би има едни по-висши енергии, за които аз не мога да се ангажирам да говоря. Но да, може би има нещо общо с Яворовото живеене тук, в тези места. Според мен, тази драматургия тук живее добре. Така го усещам. Каква е причината, не мога да кажа.
• Какво беше Вашето откритие в тази пиеса, за да поискате да я направите?
• Моето откритие беше нейната абсолютна актуалност. И това беше болезненото откритие, че нищо не се е променило от действителността на Яворовата пиеса до ден днешен. Отново размирици, отново политически арогантни борби, отново едно политическо говорене, което не се занимава въобще с човека и с неговото добруване. А политиката и политикът всъщност са фигури, които трябва да се занимават с човешкото добруване. Неслучайно, във Възрожденска България политиците не са получавали заплати, защото наистина те са били разсъждавани като мисионери. Малко след това се развращават тотално, та до ден днешен. Тази извратеност на политическото живеене в България всъщност не се е променила. Не само връзката минало-настояще в тази пиеса показва това. Много други пиеси и романи показват тази непроменяемост на средата. Ако четем например българския дневник на Иречек, виждаме, че реалността, за която той говори, е реалността, в която ние в момента живеем. И Иречек си тръгва с психично разстройство от България, непонесъл арогантността на този живот, пълен с празници в календара и никакви празници в сърцето, както казва една от героините на пиесата.
• Вмъквате в представлението и поезията на Яворов. И това вплитане става много удачно и органично. Кои теми от Яворовата пиеса, а може би пиеси, поезия, живот, извеждате на пръв план в своя прочит? В сливенския вариант на „В полите на Витоша“ я има и Лора…
• … Аз преднамерено поведох работата в пиесата така, че ние се еманципирахме много рано от прототипите. Много рано се еманципирахме от реалните събития. Струва ми се, че да се ровим в личния живот на едни хора, живели някога и да правим паралели с тази висока драматургия, е една идея жълто. Усетих, че ще влезем в едни архаични клюкинки, които за мен не са интересни. Разбира се, има много извори, от които може да се черпи – не само романът на Михаил Кремен, а и много други, писма запазени, незапазени, редки и т.н.  Но моят подход беше по-скоро да се занимаем с драматургията такава, каквато е. Такава, каквато я виждаме пред себе си, с една много интересна амнезия за бекграунда й. Защото това е единственият начин да видим с нови очи. Това не означава, че ние нямаме знание за всичко, което стои зад тази драматургия. Но то е знание, което ми се искаше да имаме като подложка, а не като действен мотор на спектакъла. Така че, в този прочит Мила е по-скоро една симбиоза между това, което е и тема на Яворов в неговата поезия – и светлото и тъмното, ангелът и демонът. В личния си живот, той минава и през двата аспекта: от „Ще бъдеш в бяло, с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло“, към Мина и след това „Чудовище си ти, чудовищно дете на престъплението и позора …“, към Лора. Ние сме се опитали да направим една симбиоза Мина-Лора, която да се разгърне на сцената.
• Яворов е поет на Любовта и Смъртта. Те присъстват много ярко и във Вашия прочит. В него Любовта по-силна ли е от Смъртта?
• Мисля, че не. Мисля, че Смъртта е авариен изход за невъзможността за Любовта. Когато Любовта няма въздух, когато се задушава в тази реалност, ползва Смъртта за врата към живота си. При Яворов, особено в драматургията му, особено в тази пиеса, Любовта има шанс. Защото пиесата не разказва за нещастна любов. Това е пиеса за щастлива любов, за споделена любов, но не в това измерение, а по-скоро в измерението на Смъртта. И така, любовта всъщност е рецепта за живеене след смъртта при Яворов и в представяната пиеса.
• Сега, да обясните „топлата връзка“ с Шекспир и неговите герои…
• Ние се еманципирахме от биографичния бекграунд на пиесата и по-скоро се вкарахме в пластовете на самата пиеса, задълбахме вътре в нея. Те са много очевадни алюзиите и връзките с Ромео и Жулиета, с голямата трагедия на Шекспир. И за мен беше по-интересно там: какви са връзките, какви са разликите. Какво предлага Шекспир и какво предлага Яворов? Смело мога да кажа, че „В полите на Витоша“ е една българска адаптация на голямата трагедия на Шекспир. Самият автор признава това в самата пиеса, цитирайки Балтазар – и на много други места. И другото интересно за мен. Тук има една жанрова особеност. Яворов се опитва да построи една пиеса, в която вървят ръка за ръка жанрът на злободневното и реалистичното с жанра на екстатичното. При Шекспир не е така – при него цялата пиеса върви в една завихрена екстатика. Докато тук имаме това политическо реалистично говорене и любовно екстатично говорене. Това е голямата трудност при правенето на този спектакъл – да обединиш в една естетика две различни природи на говорене.
• А кому е нужна „повече светлина“? Това са предсмъртните думи на Гьоте.
• На всички ни е нужна повече светлина. Светлината понякога е по-важа и от въздуха. Без светлина не може да се живее. Може да се съществува, но не може да се живее. Да не говорим, че за да има тъмнина, трябва да има светлина. Както и за да има светлина, трябва да има тъмнина. Пак опираме до контрастите, които задават всъщност този архетипен дискурс, в който ни вкарва Яворов.
• Кой кой е в любовната връзка Христофоров-Мина, като подход към любовта?
• Има голяма бездна между тях. Тази бездна се прокрадва и откроява и в малкото писма на Мина до Яворов. Яворов, нека кажа Христофоров, възкачва Мина на един  екзестенциален романтичен пиедестал, на който обаче тя не се чувства добре. Твърде високо е, твърде в облаците, на такава височина няма ни храна, ни вода, ни въздух. По-скоро, Мила има нужда от тези веществени „суровини“ – от водата, от въздуха, от месото, от кръвта. Докато той има нужда да я държи на пиедестала, горе. И този пиедестал, във вертикален образ, ако го обърнем хоризонтално, той се превръща в бездна между двамата. От тази височина, те не могат да се достигнат. Затова така яростно прокънтява стихотворението между тях: „От други свят съм аз, не си виновна ти… , от тебе исках аз не сажди на страстта, а дух кристален мраз…“ От това пък тя няма нужда. И оттам стигаме до голямата тема за любовното чувство, което всъщност е една много тежка проекция. Ние сме банализрали любовта в нашата култура. Ако си пуснете радиото, ще чуете как във всеки момент някой нещо страда за любовта. Ние твърде много сме я банализирали и опошлили в едно такова сладникаво усещане за нея. Докато любовта е демон. Неслучайно амурчето се превръща в другия демоничен бог, нали любовта има две лица в митологията. Тя може да бъде много сладка, но може да бъде и разрушителна. И с любовта шега не бива, както се казва в една друга драматургия.
• Тази естествено и артистично поднесена връзка от драматургическия текст към  висотите на Яворовата трагическа поезия е безспорно постижение в представлението.
• Това беше задача на актьорите. Аз имах своя версия, своя идея как да фрагментираме поезията, как да я сложим в действеността на пиесата. Но усетих, че актьорите по-добре от мен ще уцелят, ще го усетят. И това им го дадох като задача: намерете, изследвайте, предложете и ще го навържем. И те се справиха много добре.
• Означава, че сте доволен от актьорските постижения, така адекватни на Вашия прочит?
• Разбира се. Аз мисля, че в Сливен има една много добра трупа, на която бих пожелал обаче повече хъс за съревнование, повече спортна злоба. Бих пожелал на тази трупа и повече случаи, в които може да излезе от зоната на комфорта, повече предизвикателства, за да може още повече да се възпламени прекрасният й дух. Защото наистина, сливенският театър има една много добра трупа.
• Какво повече от една любовна трагедия ще види публиката в новия спектакъл?
• Мисля, че ще разочароваме хората, които очакват един класически, тих, бавен, романтичен прочит на спектакъла. Но мисля, че ще очароваме хората, които са иновативно настроени и които разчитат на прогресивното живеене на съвременното изкуство. Опитахме се този спектакъл да бъде съвременен, ярък, активен, а не да затъне в романтични клишета, които не са нужни в момента на никого. В България с публиката имаме този малък проблем: тя не е свикнала на свръхинтерпретации, когато става въпрос за класически произведения. Мисля, че публиката по особен начин е закостеняла в България…
• И с един силен спектакъл, искате да я разтърсите и да я извадите от зоната и на комфорт?
• Да я извадя от зоната й на комфорта, точно така. Надявам се с този спектакъл това да проработи. Мисля, че това представление има шанс да срещне неразбиране, но има шанс и да срещне огромно разбиране. Мисля, че реакциите ще бъдат полярни. И най-хубавото – че няма да бъдат по средата.
•  Чие е визуалното решение, какво допълва и внася то в представлението?
• Работя с Петя Боюкова от няколко години насам, по няколко проекта. Тя е художник на сценографията и на костюмите. Мисля, че и в това представление тя се справи много добре, защото заложи на един аскетичен и в същото време много минималистичен и едър в минимализма си език, който много добре приютява тази завихрена страст на спектакъла.
• Накратко, за другите от творческия екип?
• Композиторът е Петър Дундаков, с когото работя вече 11 години, мисля че той също свърши една много добра работа. Пластиката и сценичното движение са на Мариана Йотова – актриса от Пловдивския театър, която сега се оформя като обещаващ театрален хореограф, плакатът е на Радослава Боор, с която също работя от много години, фотографиите са на Иван Добрев, видеата – на Албена Баева, с която работим за първи път, но аз съм много доволен от видеодизайна на спектакъла.
• Има ли изречение, което побира философията на спектакъла? Може би – Повече светлина?
• Мога да кажа, че спектакълът се бори и за повече светлина, и за повече тъмнина. Не да ги спечели, а да ги постави като въпрос пред публиката. Не можем да имаме светлина, ако нямаме първо тъмнина. Трябва да се сдобрим с тъмнината, за да роди това приятелство между нас и тъмнината-светлина. Мисля, че някъде там се крие и философията на спектакъла.

                                                                                            Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА

Б.а. Ролите на Христофоров и Мила са поверени на артистите Иван Николов, актьор в Благоевградския театър, гост и Мария Панайотова, новото лице от екипа на Сливенския театър. В ролята на Стефан Драгоданоглу ще видим Ивайло Гандев, на Елисавета Драгоданоглу – Вяра Начева, Чудомир – Димитър Марков, на д-р Васил Чипиловски – Августин Демерджиев. Звездните театрални лица в представлението са Христо Мутафчиев в ролята на Марко Петрович и Бойка Велкова –Амели Петрович.